Страхил Христов Титиринов е роден на 3 януари 1905 г. в гр. Кукуш, Македония. Баща му е заможен занаятчия, а майка му е сестра на Георги /Гоце/ Карчев Думчев, участник в освободителните борби на Македония, погребан в един гроб с Даме Груев. Семейството се премества в София след първата национална катастрофа през 1913 г., където Страхил Титиринов завършва средното си образование и Държавната художествена академия като ученик на професорите Никола Ганушев и Димитър Гюдженов през 1930 г. От 1934 г. до 1958 г. учителства като преподавател по изобразително изкуство и история в Бяла Слатина, Анхиало /Поморие/, Видин и София. Във Видин е бил в периода 1942- 44 г., след което е ангажиран като военен художник във Втората световна война. След войната се установява в София и преподава в IV-та мъжка гимназия и единно училище „Христо Ясенов“.
Цялостната му творческа дейност е многоаспектна и богата. Създава голям брой акварелни портрети и пейзажи, скици, рисунки и карикатури с прогресивна социална тематика. Устройва редица самостятелни изложби в София и провинцията, участва редовно в колективните изложби на Дружетвото на независимите художници в България. Негови творби притежават много частни колекции, окръжни и градски художествени галерии и учреждения. На 7 април 1946 г. при откриване на самостоятелната му изложба в София особено впечатление на посетителите прави картината му „Белоградчишки скали“, което потвърждава тезата, че той е посещавал гр. Белоградчик и е рисувал неговите забележителни природни красоти.
Страхил Титиринов активно сътрудничи и на периодичния печат, като публикува свои скици, рисунки и карикатури в популярните вестници и списания – „Глобус“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Провинциален актьор“, „Червен смях“, „Завети“, издания на Военното издателство и др.
Богата е и научно-изследователската и популяризаторската му дейност. Автор е на монография за румънския художник „Николае Григуреску“ /1958/ и на цикъл беседи върху историята на изобразителното изкуство и творчеството на видни представители на руското, съветското, румърското и световното изобразително изкуство, изнасяни от него в София и страната. Има своя звезден миг и в българското филмопроизводство като художник на първия български говорещ и музикален филм „Бунтът на робите“ /1933/, в който ролята на Васил Левски и режисурата са на Васил Гендов
Бил е активен член на Дружеството на независимите художници, на Управителния съвет на Съюза на българските художници и на Висшия учебен съвет.
В личния му архив, съхраняван във фонд 1502К на Централния държавен архив се пази и благодарствено писмо от Видинското околийско просветно дружество /от м.април 1942 г./ за изработените от него поздравителни адреси за пенсиониралите се учители.
Умира при трагични обстоятелства през 1961 г. в София.