Писателят, поетът, литературният критик и публицистът Николай Яковлев е роден на 23 ноември 1988 г. във Видин в бедно и многолюдно семейство. Учи, но не завършва Видинската гимназия и след 5-ти клас, за да помага в издръжката на семейството си започва работа като чиновник в Народната банка. Редовната си военна служба отбива в Школата за запасни офицери, която завършва като първенец на випуска и след завършването ѝ е оставен на свръхсрочна служба, като през 1911 г. завършва и средното си образование. През 1912 г. под влиянието на Антон Страшимиров /виж отделна статия/ и след получаване на кредит заминава, за да следва право в Женева, но още същата година се завръща и като доброволец и командир на взвод се включва в Балканската война, по време на която на 10 ноември 1912 г. тежко раненият му брат Ангел умира в ръцете му, а преживяната трагедия става част от сюжета на най-популярния му разказ „Дядо Станой“. През периода 1913-1914 г. продължава следването си в Женева, но през 1915-18 г. отново е на фронта по време на Първата световна война, като командир на картечна и тежка картечна рода и е отличен с Орден за храброст. След войната и дипломирането си Николай Яковлев е мирови съдия в Кула и Видин, заместник прокурор при Видинския окръжен съд, член, подпредседател и председател на Русенския окръжен съд, заместник прокурор и подпредседател на Пловдивския апелативен съд, а след 1943 г. адвокат на свободна практика в гр. Пловдив, като отказва по финансови причини да приеме нови високи съдебни постове в София, поради нуждата да издържа сестра си, която следва медицина във Виена. След 1944 г. е осъден и седем години прекарва в затвора, което го сломява и физически, и духовно, и творчески.
Николай Яковлев пише и публикува свои творби в различни жанрове още от юношеските си години, но първата му публикация е на няколко стихотворения в проза в сп. „Демократически преглед“ през 1909 г. и във в. „Свободна реч“. За първи път с името Николай Яковлев печата своя разказ „Жената“ в сп. „Наблюдател“, който е приветстван възторжено от Антон Страшимиров. Вторият активен период на творческата му дейност е след 1917 г., когато критиката посреща с много позитивни рецензии разказа му „Душата на света“ във в. „Пряпорец“, а той изпраща в литературните издания свои критични бележки и статии за Иван Вазов, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Цанко Церковски и други. Множат се и публицистичните му статии по политически, нравствено-морални, литературно творчески, философско естетически и т.н. теми, разкриващи солидната му подготовка, енциклопедична култура и будна гражданска съвест. Продължава да публикува и стихове в проза, разкази, басни, импресии във вестниците „Свободна реч“, „Мир“, „Наблюдател“, „Наш живот“ и сп. „Гражданин“. Впечатляващи са и статиите му по юридически и съдебно-правни въпроси във специализираните издания „Право“, „Софийски вестник“, „Адвокатски преглед“ и др.