Писателят, учителят, публицистът и непримиримият Антон Страшимиров е роден на 15 юни 1872 г. във Варна. Баща му е зидар, преселник от с. Гулина бара, Разложко. Седемгодишен остава сирак и е отгледан от чичо си. На 13 години бяга от дома си и скита из Добруджа. Слугува по кръчми и кафенета, работи в тютюневите ниви, чиракува като словослагател, книговезец и бояджия. Учи в Разград и в Земеделското училище в с. Садово. През периода 1890-94 г. учителства във Варненско и Бургаско, редактира в. „Глас от Изток“ и се превръща в трибун на учителството. Увлича се от народническия социализъм. През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария. Слуша лекции по литература и география. Запознава се отблизо с творчеството на Х. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинг и други модерни писатели, поети и драматурзи. През 1897 г. се завръща в България и е назначен за гимназиален учител по литература от тогавашния министър на просвещението Иван Вазов във Видинската мъжка гимназия. Заедно с д-р Захари Димитров – директор на гимназията, д-р Н. Петков и В.П. Гочев /също учители в гимназията/ редактира литературно научното ежемесечно списание „Прагъ“ /Видин/. То излиза в 10 книжки с 632 страници, като по-голямата част от 95-те статии и публикации са на Антон Страшимиров с истинското му име или под псевдоним. Тук във Видин се оженва за една от най-красивите жени на града Севастица /Стефка/ Симова Петрова, дъщеря на заможен и почтен видински търговец. Тук излиза и първата му книга „Смях и сълзи“ /1897/, и се отпечатва втората му книга „Поп Кръстьо пред народния съд“ /1898/. Пак във Видин излизат и книгите му „Ашик“ и „Черно“ /1902/. С Видин са свързани сюжетно и романът му „Смутно време“ /1899/ и битовата повест „Змей“ /1919/, чието действие се развива във видинското село Ботево. По време на Видинския му период пише и пиесите „Къщата“ и „Гъркинята“, които се играят в сформираната и по негова идея театрална трупа „Смях и сълзи“, в която участва и съпругата му. С негово съдействие местните актьори Петко Атанасов и Стоян Бъчваров са изпратени на специализация в МХАТ – Москва. Избиран е за член и на настоятелството на читалище „Цвят“, и за ръководител на театралното дружество „Вида“. Сам той разказва причината да напусне Видин по страшимировски „Есента имаше избори, та една нощ разгоних с оръжие правителствена шайка, която нападна някакъв селски първенец, дошъл от Арчар. На сутринта бях телеграфически преместен в Бургас. Отказах, слязох в Русе и се услових коректор в Роглевата печатница. Но моя батьо се разтичал в София и уредил за Казанлък. Да бъда в Розовата долина – това ме подкупи…“.През 1898-1900 г. е учител в Казанлъшкото педагогическо училище, но е уволнен от всички училища в България, заради спречкване с кмета и завинаги напуска учителската професия. Включва се в македонското движение и е четник в четата на Яне Сандански. Редактор е на в. “Реформи“, сп. “Звезда“ и сп. “Културно единство“. През 1902 г. заедно с Т.Г. Влайков и Ил. Георгов е редактор на „Демократически преглед“. Същата година е избран за народен представител заедно с Найчо Цанов от Видинска околия в XII-то Народно събрание като кандидати на Демократическата партия. Участва в Балканската война като редник, а през Междусъюзническата и I-та световна война е военен кореспондент към главната квартира на българската войска и сътрудничи на официозните издания „Военни известия“ и „Отечество“. Застава на националистически и прогермански позиции, посещава кайзерова Германия, защитава политиката на Фердинанд. Националната катастрофа след войните го отрезвява и той се обявява за съд над виновниците за народните страдания и поражението на страната. Изнася сказки в цялата страна. Редактира сп. “Наши дни“ /1921/, създава и редактира „Българска общодостъпна библиотека“ /1922-23/. Бунтува се срещу жестокостите по време на и след Септемврийското въстание 1923 г., заклеймява палачите и основава помощен комитет за защита на жертвите на Цанковия терор и за подпомагане на сираците. Сътрудничи на Гео Милевото сп. “Пламък“, легалния партиен орган в. “Звезда“ и на в. “Новини“. През 1926 г. под негова редакция започва да излиза сп. “Ведрина“ на чиито страници печатат Георги Караславов, Ангел Тодоров /виж отделна статия/, Камен Зидаров, Тодор Генов, Илия Волен и други прогресивни български поети и писатели. През 1933 г. тържествено е отбелязана 60-та му годишнина.
Първото отпечатано литературно произведение на Антон Страшимиров е стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ с псевдоним Мирьо, в сп. “Искра“ /Шумен/ през 1989 г., а първият му разказ „Дулчев“ е отпечатан в пазарджишкото списание през 1892 г. Сътрудничи на почти всички по-значителни периодични издания – списанията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Работнически другар“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“ и др. и вестниците „Развигор“, „Пламък“, „Литературен глас“ и много други.
По-значимите му литературни творби и сборници са: „Среща. Роман“ /1904/, „Кръстьо Асенов. Роман-биография /1906/, „Апостолът на свободата. Гоце Делчев“ /1909/, „Пиеси. Т.1-2/1910-12/, „На село и на война. Избрани страници“ /1917/, „Българи, гърци и сърби. Народоведска студия“ /1918/, „Книга за българите“ /1918/, „Без път. Роман“ /1919, „Бена. Роман“ /1921/, „Антология“ /1922/, „Български театър. Драми“ /1922/, „Есенни дни. Роман“ /1922/, „Хоро. Роман“ /1926/, „Новели“ /1929/, „Роби. Роман“ /1930/, „Творчество и живот. Автобиографични страници“ /1931/, „Съчинения. В 7 тома“ /1962-63/.
Умира на 7 декември 1937 г. в София.
По повод смъртта на писателя проф. Асен Златаров пише „Най-хубавият епитет, който мога да кажа за живота и делото на Антон Страшимиров, е гражданин…Да бъдеш гражданин е рядък жребии за нашето време на бездушие и сметка…Да извисиш глас на трибун, когато тъмни сили издевателстват над народа, когато злото се шири и властвува, крепено от високопоставени обществени злодеи. Тогава да бъдеш гражданин е подвиг…“
На снимката са Антон Страшимиров и съпругата му, видинчанката Севастица Петрова.