Епископът, книжовникът, будителят и общественикът Свети Софроний Врачански, със светското име Стойко Владиславов, е роден на 11 март 1739 г. в гр. Котел в заможно семейство. Първите си уроци получава в килийното училище в родния си град, но става абаджия. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник и съвместява църковната си дейност с учителството. През 1765 г. е историческата му и съдбовна среща с Паисий Хилендарски и прави първия препис на неговата „История славянобългарска“, който разнася по българската земя. През периода 1770-75 г. пътува и служи в Света гора, след което на два пъти владиката му налага три годишни забрани за свещенослужене. През 1792 г. напуска Котел и до 1794 г. служи и пътува в Карнобат, Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и Къпиновския манастир, където е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. През 1797 г. в епархията му избухват размирици, подклаждани от видинския паша Осман Пазвантоглу и Софроний се мести от манастир в манастир и от град на град в Северозападна България в продължение три години, за да събира владичина и се отчита пред Светия синод, но задлъжнял, болен и отчаян през 1800 г. се установява във Видин, където епископ е гръцкият му колега Калиник. Малко са известните събития и много са въпросите и загадките от тригодишното му пребиваване в старопрестолния Видин. Софроний е владеел устно и писмено гръцки, турски и български език, вече се е изявил като книжовник и преводач, в обществената си дейност се е отличил с инициативност, решителност и предприемчивост при подготовката и изпращането на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. А Пазвантоглу е имал нужда от грамотен и авторитетен български свещенослужител, за да приобщи християнското население към мисията си да се утвърди като самодържец, след като през 1794 г. се е самопровъзгласил за самостоятелен владетел на Крайните северозападни български земи. Калиник също е разчитал на него за потушаване на недоволството на българите от водените на гръцки църковни служби и обреди. Жаждата за знания и книжовна дейност пък е подтиквала Софроний към съкровищницата на турската библиотека в града, в която са се съхранявали над 3000 тома литература на различни езици. Вероятно тук той и Калиник са развивали и друга дипломатическа, събирателска, а може би и подривна дейност, след като през 1806 г., вече в отсъствието на Софроний, Осман Пазвантоглу заповядва избиването на над 350 видни видински граждани в църквата „Св. Петка“, сред които е и самият епископ Калиник. Тук, във Видин, Софроний развива и други дейности, подпомагащи самоосъзнаването на сънародниците му – пътува в епархията и общува с всички слоеве от населението, поставя началото на нови свои творчески проекти и пише „Видински сборници“ /1802/, създава книжовна и словослагателска школа. Негов ученик е първият печатар, който допринася през 1806 г. да види бял свят първата печатна книга на новобългарски език – „Неделник“ /В гр. Римник, Румъния /днес гр. Ръмнико Вълча/, където е отпечатана, работи Тодор Печатар /виж отделна статия/ от Видин, възпитаник на Софроний/. В своето „Житие и страдание…“ авторът не разказва за Пазвантоглу. Споменава го само 3 пъти мимоходом, при това с лошо. Въобще не е споменат и Калиник, но от други източници става известно, че не се е отнасял с уважение и към него, въпреки че три години благодарение на неговото гостоприемство намира подслон, храна и условия за творческата си дейност. Възможно е обаче да не го е споменавал, за да го предпази от гнева на пашата, ако са се занимавали със завера, която все пак Осман Пазвантоглу вероятно разкрива и заповядва зловещото клане в „Света Петка“.
Заминавайки тайно през 1803 г. за Румъния епископ Софроний Врачански пренася своята книжнина и се захваща със задачата за ангажиране на Русия за предприемане на действия по освобождаването на българските земи от турската власт. В Букурещ той се запознава, кореспондира и изпраща свое пълномощно на Иван Замбин и Атанас Некович, натоварени с дипломатическа мисия от българската емиграция във Влашко за запознаване на руското правителство със състоянието на българския народ. Запознава се и с руските генерали Багратион, Каменски и Кутузов, благодарение на които през 1811 г. е сформирана Българската земска войска, която е първата официална българска войскова единица преди освобождението на България от турско робство, чието знаме Софроний Врачански освещава и чиито войни-доброволци благославя по време на специален войскови парад. В началото на XIX век е приеман от руското и румънското правителство като основен представител на българската общност.
Забележително е и творчеството му – Първи препис на „История славянобългарска“ /1765/, Втори препис на „История славянобългарска“ /1781/, „Видински сборници“ /1802/, „Книга за трите вери“ /1805/, „Кириакодромион сиреч неделник /Софронийе/“ /1806/, „Житие и страдание грешнаго Софрония“ /вероятно писана през 1812 г./- отпечатана за първи път от Г. С. Раковски в седем поредни броя на в. „Дунавски лебед“ през 1861 г. Освен писателските си и преводачески способности Софроний притежава и талантите на калиграф и художник, като сам илюстрира част от своите ръкописи и творби и ни оставя и своя автопортрет в епископски одежди.
Софроний Врачански умира на 23 септември 1813 г. в Букурещ Румъния.
Негови внуци са Стефан Богориди, Атанас Богориди и епископ Поликарп Патарски.
През 1964 г. е канонизир за светец от Българската православна църква. Неговото име носят села, училища и улици в цялата страна. Има и няколко паметника, един от най-внушителните от които е във Видин, издигнат непосредствено до Видинската света митрополия и мавзолея на Екзарх Антим I /виж долу/ и е дело на арх. Малин Чонос /виж отделна статия/ и неговата дъщеря.
