Димитър МАРИНОВ Бонев е роден на 14 октомври 1846 г. в гр. Вълчедръм. Учи в Лом при Кръстьо Пишурка и в Рилския манастир при Неофит Рилски /1963/. През 1867-71 г. завършва Военното медицинско училище в Цариград. От 1873 г. до 1875 г. с препоръчително писмо от екзарх Антим I посещава Белградската класическа гимназия и Философския факултет на Белградския университет. Там създава близко приятелство с Адам Богославлевич – лидер на сръбската Радикална партия, който го насърчава към изучаването на българската духовна и материална култура. Завръща се в България и учителства в Лом, където за пръв път въвежда в учебната програма предмета гимнастика. Заради укриване на ботеви четници и хвърлен в затвора, където прекарва близо една година като е местен последователно от Ломския, в Русенския и Видинския затвор. След освобождението е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд, което го прави депутат по право в Учредителното народно събрание, а след това и във Великото народно събрание. Изявява се като активен член на групата на „младите“ либерали и се сближава със Стефан Стамболов. Съдийства в Лом, Силистра, Русе и Видин /1879-1882/. От 1883 г. до 1893 г. е учител в Лом и Русе, след което до 1897 г. е директор на Народната библиотека в София. Учителства в София и е основател и пръв директор на Етнографския музей /1904-1908/. След 1909 г. се оттегля от обществения живот, а през 1921 г. приема духовен сан.
Димитър Маринов се занимава с книжовна дейност след 1870 г., като отпечатва статии, прави преводи и осъществява събирателска дейност, свързана с народния бит, история, творчество и културни традиции. Първите му публикации са в периодичния печат, докато през 1887 г. издава първата история на българската литература, написана от български автор. Особено ценен документ за Видин и Видинско е публикацията му в СбНУ, кн. 2, 1890 г., стр. 78-102 „Политически движения и въстания в Западна България /Видинско, Ломско, Белоградчишко и Берковско/.
Автор е на десетки трудове, сред които по-значими са – „История на българската литература“ /1887/, „Жива старина. Етнографско /фолклорно/ изучаване на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско и Врачанско“ /в 7 книжки/ /1891-1914/, „Как е създадена българската екзархия“ /1898/, „Евтимий, патриарх Търновски“ /1900/, „Стефан Стамболов в новейшата ни история. Летописни спомени и очерки“ /1909/ и др.
Умира на 10 януари 1940 г. в Рилския манастир.