Димитър Иванов Шишманов е роден на 19 ноември 1889 г. в София. Той е потомък на видинския шишмановски род – внук е на Димитър Емануил Шишманов /виж отделна статия/ и е син на проф. д-р Иван Димитров Шишманов /виж отделна статия/. Средното си образоание завършва в Софийската гимназия /1907/, а висше в Женевския университет, специалност „Право“ през 1913 г. До 1919 г. работи на различни нива в правосъдните институции, а в периода 1919 – 1932 г. е ръководител на Комисията по репарациите. От 1932 г. до 1935 г. е началник на съдебния отдел в Министерството на вътрешните работи. Следващите 5 години е посланник в Гърция, а от 1940 г. до 1943 г. е главен секретар на Министерството на външните работи  и изповеданията, след което е назначен за министър на същото министерство, до неговото сваляне през септември 1944 г. Осъден е на смърт от Народния съд и на 1 февруари 1945 г. присъдата му е изпълнена. Не оставя потомство.

Активната му публицистична и писателска дейност е датирана от студенските му години, но първата му публикувана книга е от 1919 г. – повестта „Депутатът Стоянов“. Следват „Хайлайф. Повест“ /1919/, „Разкази“ /1919/, „Бунтовник. Роман“ /1920/, „Странни хора. Разкази“ /1924/, „Le mouvement literaire en Bulgarie. Trad. du bulg. Gaston Cahen. /1925/, „Impresions de Sofia. Trad. de Ludia Chichmanov.“ /1925/, „Кошмар. Драма“ /1929/, „Блянове край Акропола. Разкази и есета“ /1938/, „Зограф Павел. Разкази“ /1938/, „Панаирът в Странодол. Комедия“ /1942/, „Пламъчета над делника. Разкази“ /1942/. Приживе е считан за един от най-добрите български преводачи на френска и немска литература.

След промените през 1989 г. са преиздадени и издадени – „Хайлайф“ /1992/, „Писма до мен самия. Спомени“ /1995/, „Странни хора“ /1999/, „Блянове край Акропола“ /2009/ и „Достойни ли сме? Публицистика“ /2016/.

Смъртната му присъда е отменена през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд.