Феликс Филип Емануел Каниц /1829-1904/

Феликс Каниц е роден на 2 август 1829 г. в Будапеща, Унгария. Едва 14 годишен остава сирак и започва работа в ателието на видния гравьор и литограф Вице Грим. Ненавършил 17 години се записва да следва в Академията на изкуствата във Виена, Австрия. Известен е като историк на изкуството. Изявява се и като художник, журналист, археолог, етнограф и географ. Считат го и за един от най-бележитите илюстратори за своето време. Работи като художествен редактор и специален кореспондент на илюстрованото списание „ILLustrierte Zeitung“. Знанията си по история на изкуството и развитие на талантите си постига чрез посещения и пребивавания във Виена, Нюрнберг, Дрезден, Мюнхен и Париж.
През 1858 г. Феликс Каниц започва изследователските си пътувания в югоизточна Европа – Босна, Херцеговина, Далмация, Сърбия и България, като създава огромен брой карти, скици, илюстрации и рисунки за територията, живота и бита на тези народи. Научните си съобщения изпраща на Императорската кралска академия във Виена.
След като е обиколил западната част на Балканския полуостров на 11 юли 1860 г., по собственото му описание, той стъпва на българска земя. Пътешествията му из България са разделени на 18 етапа /посещения/ и продължават, с известни прекъсвания, 16 години.
Първата му обиколка  в българско започва от Видинския край. За целта на посещението си той изследва и изучава, с помощтта и под въздействието на Франц фон Миклошич, сръбско-хърватско–словенския и българския езици. Първите му впечатления и проучвания са свързани със старините, на които се натъква по нашите земи – Рациария /дн.Арчар/, Никополис ад Иструм /дн. Никюп/, Плиска, Преслав и Търново. Той пръв открива знакови паметници, станали световно известни, като Мадарския конник и Боянската църква. За тези локализации и открития сред археолозите си спечелва прозвището „баща на българската археология“. Успоредно с тази си дейност Феликс Каниц чертае карти на местности и селища, изучава етнографията, топонимията и народопсихологията, прави скици, фотографии и илюстрации, рисунки и подробни описания на маршрутите си. Особено подробна и ценна е картата му на Дунавска България използвана изключително ползотворно от руските войски по време на Руско-турската освободителна война /1877-1878/. На нея са обозначени над 3200 населени места, 35 манастира и крепости и цялото географско разнообразие на очертаната територия. Не остава встрани и от национално-освободителните борби на българския народ, като пише поредица от статии в западния печат за тежкото му положение и героичния му подвиг в дните на Априлското въстание.
Особено ценен е тритомният му труд „Дунавска България и Балканът“ /1882/, издаден на български език през 1932 г. и през 2000-та година, който и днес впечатлява с мащабите и прецизността си и е отправна точка за много исторически изследвания и разработки.
За огромния му принос към географската, историческа, етнографска, народопсихологическа, археологична и картографска наука в България през 1884 г. му е присъдено званието почетен член на Българското книжовно дружество /дн.БАН/, а едно от селата във Видинска област носи неговото име с. Каниц.
Умира на 8 януари 1904 г. във Виена.