Акад. Стефан Младенов Стоянов

Академик Стефан Младенов Стоянов, дфн е роден на 15 декември 1880 г. във Видин в семейството на занаятчия. Завършва Видинската гимназия през 1897 г. Още като ученик проявява интерес към езиковата подготовка. Овладял немския език до съвършенство и чете в оригинал немска художествена литература. Първият му превод е на новелата “Спокойна съвест” от норвежкия писател Александър Киланд, превежда и две пиеси на нашумелият вече Хенрик Ибсен “Призраци” и “Морската жена”. Усилено усвоява и френски език. През годините 1898-1902 след спечелен конкурс и стипендия следва славянска филология във Висшето училище – София /СУ “Св. Климент Охридски“/. Още като студент се откроява с полиглотските си наклонности и възможности, продължава да йордан радичковпревежда художествени произведения от немски, френски и английски. През 1901 г. публикува и първото си изследване посветено на родния  видински край „Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, Видинско“. След завършването на университета за кратко време е учител в Шуменското педагогическо училище и Първа софийска мъжка гимназия. От 1903 г. до 1912 г. специализира славянска и европейска лингвистика в редица западни университети във Виена, Петербург, Прага, Париж и Мюнхен. Сред най-значимите му преподаватели са такива учени като: Константин Иречек, Александър Брюкнер, Алексей Соболевски, Валтер Булич, Ян де Куртене, Любор Нидерле и др. През 1905 г. става доктор по филология на Пражкия университет след защита на дисертация на тема „За промените на граматическия род в славянските езици“ /на чешки език/. Участник е в Балканската и Междусъюзническата война и като много български студенти в чужбина изпълнява своя патриотичен дълг към Родината. Член на БАН от 1920 г. и академик от 1929 г. Член на Българския археологически институт от 1922 г. Дописен член е и на АН на СССР от 1929 г., като е единствения българин удостоен с това звание до 9.9.1944 г. Член на Академиите на науките на Полша, Англия, Чехия и Германия и на Македонския научен институт. От 1910 г. е доцент, от 1916 г. извънреден, а от 1921 г. до 1948 г. е редовен професор и титуляр преподавател в Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание в СУ. През 1923-24 г. е декан на Историко – филологическия факултет на университета. Основател е и редактор от 1927 г. до 1943 г. на сп. “Родна реч“, изиграло важна роля в развоя на българската езикова култура, където отпечатва над 300 статии и бележки с особено висока стойност за българското езикознание. Владеел е свободно 18 езика, а е ползвал 27, като наред с всички славянски и водещите индоевропейски езици говори и ползва в научната си дейност и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, румънски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, унгарски, португалски и т.н. Макар и на преклонна възраст от 1951 г. до смъртта си през 1963 г. е ръководител на Секцията по история на българския език и на Секцията по общо езикознание на новосформирания Институт по български език при БАН.
В преподавателската му дейност основни дисциплини са: история на българския език, диалектология, синтаксис, български книжовен език, българска етимология, общо езикознание, увод в индоевропейската граматика и словообразуване в индоевропейските езици. Изнася и лекции по – староиндийски език, готски и старонемски езици, морфология на гръцкия език, полски език, чешки език, сравнително езикознание, историческа граматика и т.н. и т.н.
Акад. Стефан Младенов е автор на над 1200 самостоятелни и в съавторство издания и трудове по езикови и литературно-исторически въпроси в български и чуждестранни научни и научно популярни сборници и списания и в специализирания печат. Публикувал е в повече от 50 чужди и в повече от 70 български издания. Най-значимите сред тях са: „Речник на чуждите думи в българския език“ /1923/, „Увод в общото езикознание“ /1927//1943/, „Geschichte der bulgarischen Strache“ /1929/, „Сравнително индоевропейско езикознание“ /1936/, „Граматика на българския език“ /1939/, „Български тълковен речник“ т.I /1927//1951/, „Речник на чуждите думи в българския език“ /1932/(5 изд.), „Кратка история на българския език“ /1935/ „Етимологически и правописен речник на българския книжовен език“ /1941/, „Съвременният български книжовен език и народните говори“ /1943/, „Речник на чуждите думи в българския език“ /1943//1947/.
Удостоен е с високи държавни и научни отличия – Димитровска награда /1950/, орден „Народна Република България“ I ст. /1955/, Командорски кръст на Полша, народен орден „За граждански заслуги“, орден „Св. Александър“ III и IV ст., сребърен медал „За принос в науката и изкуствата“.
Умира на 1 май 1963 г. в София.