Акад. Стефан Младенов Стоянов
Академик Стефан Младенов Стоянов, дфн е роден на 15 декември 1880 г. във Видин в семейството на занаятчия. Завършва с отличие Видинската гимназия през 1897 г. Още като ученик проявява интерес към езиковата подготовка, овладял е немския език до съвършенство и чете в оригинал немска художествена литература. Първият му превод е на новелата „Спокойна съвест“ от норвежкия писател Александър Киланд, превежда и две пиеси на нашумелият вече Хенрик Ибсен „Призраци“ и „Морската жена“. Усилено усвоява и френски език. През годините 1898-1902 след спечелен конкурс и стипендия следва славянска филология във Висшето училище – София /СУ “Св. Климент Охридски“/. Още като студент се откроява с полиглотските си наклонности и възможности, превежда художествени произведения от немски, френски и английски. През 1901 г. публикува и първото си изследване посветено на родния видински край „Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, Видинско“. След завършването на университета за кратко време е учител в Шуменското педагогическо училище и Първа софийска мъжка гимназия. От 1903 г. до 1912 г. специализира славянска и европейска лингвистика в редица западни университети във Виена, Петербург, Прага, Париж и Мюнхен. Сред най-значимите му преподаватели са такива учени като: Константин Иречек, Александър Брюкнер, Алексей Соболевски, Валтер Булич, Ян де Куртене, Любор Нидерле и др. През 1905 г. става доктор по филология на Пражкия университет след защита на дисертация на тема „За промените на граматическия род в славянските езици“ /на чешки език/. Участник е в Балканската и Междусъюзническата война и като много български студенти в чужбина изпълнява своя патриотичен дълг към Родината. Член на БАН от 1920 г. и академик от 1929 г. Член на Българския археологически институт от 1922 г. Дописен член е и на АН на СССР от 1929 г., като е единствения българин удостоен с това звание до 9.9.1944 г. Член е и на академиите на науките на Полша, Англия, Чехия и Германия и на Македонския научен институт. От 1910 г. е доцент, от 1916 г. извънреден, а от 1921 г. до 1948 г. е редовен професор и титуляр преподавател в Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание в СУ. През 1923-24 г. е декан на Историко – филологическия факултет на университета. Основател е и редактор от 1927 г. до 1943 г. на сп. “Родна реч“, изиграло важна роля в развоя на българската езикова култура, където отпечатва над 300 статии и бележки с особено висока стойност за българското езикознание. Владеел е свободно 18 езика, а е ползвал 27, като наред с всички славянски и водещите индоевропейски езици говори и ползва в научната си дейност и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, румънски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, унгарски, португалски и т.н. Макар и на преклонна възраст от 1951 г. до смъртта си през 1963 г. е ръководител на Секцията по история на българския език и на Секцията по общо езикознание на новосформирания Институт по български език при БАН.
В преподавателската му дейност основни дисциплини са: история на българския език, диалектология, синтаксис, български книжовен език, българска етимология, общо езикознание, увод в индоевропейската граматика и словообразуване в индоевропейските езици. Изнася и лекции по – староиндийски език, готски и старонемски езици, морфология на гръцкия език, полски език, чешки език, сравнително езикознание, историческа граматика и т.н. и т.н.
Акад. Стефан Младенов е автор на над 1200 самостоятелни и в съавторство издания и трудове по езикови и литературно-исторически въпроси в български и чуждестранни научни и научно популярни сборници и списания и в специализирания печат. Публикувал е в повече от 50 чужди и в повече от 70 български издания. Най-значимите сред тях са: „Речник на чуждите думи в българския език“ /1923/, „Увод в общото езикознание“ /1927//1943/, „Geschichte der bulgarischen Strache“ /1929/, „Сравнително индоевропейско езикознание“ /1936/, „Граматика на българския език“ /1939/, „Български тълковен речник“ т.I /1927//1951/, „Речник на чуждите думи в българския език“ /1932/(5 изд.), „Кратка история на българския език“ /1935/ „Етимологически и правописен речник на българския книжовен език“ /1941/, „Съвременният български книжовен език и народните говори“ /1943/, „Речник на чуждите думи в българския език“ /1943//1947/.
Удостоен е с високи държавни и научни отличия – Димитровска награда /1950/, орден „Народна Република България“ I ст. /1955/, Командорски кръст на Полша, народен орден „За граждански заслуги“, орден „Св. Александър“ III и IV ст., Сребърен медал „За принос в науката и изкуствата“ и др.
В спомените за него на видинския кмет д-р Бърни Бончев /виж отделна статия/ четем „Независимо от огромната си заетост, академик Стефан Младенов винаги намираше време да изнесе някоя сказка във Видин. Театър „Вида“ често се оказваше тесен да побере многобройните му почитатели, които го посрещаха и изпращаха с бурни ръкопляскания“.
Стефан Младенов Лозанов умира на 1 май 1963 г. в София.
В родния му град Видин има улица, носеща неговото име.