Генерал-майор проф. д-р Станко Станков Петров е роден на 10 ноември 1920 г. в гр. Пазарджик, но родовият му корен е от с. Ново село. Той е син на проф. д-р Станко Петров Нинчев /виж отделна статия/. Станко Станков завършва средното си образование в една от софийските гимназии, а висше в Медицинския факултет на Софийския университет през 1944 г. и е включен в лекарския екип на участващият във Втората световна война 11-ти гвардейски нароосвободителен полк. След края на войната става ординатор във 2-ро вътрешно отделение на Общоармейската болница – София. През периода 1946-1950 г. специализира вътрешни болести. За кратко е началник на вътрешно отделение, а от 1955 г. до 1959 г. е завеждащ болничната дейност в Медицинското отделение на Министерството на народната отбрана. През 1957-1958 г. специализира военнополева терапия във Военномедицинската академия в Ленинград, а от 1959 г. е началник сектор по военнополева терапия към Отдела за военномедицинска подготовка. През 1960 г. е произведен в чин полковник и назначен за заместник-началник на Катедрата по военнополева терапия във Военномедицинска академия. От 1962 г. е доцент, а от 1968 г. професор. Бил е на мисия в Алжир като част от българската военномедицинска бригада /1962-1963/. От 1964 г. е началник на клиниката по белодробни и ендокринни болести на обмяната към Катедрата по военнополева терапия. От 1971 г. е началник на Катедрата и главен терапевт на българската армия. През 1974 г. е произведен в чин генерал-майор, а през 1980 г. е удостоен с почетното звание „Заслужил лекар“.
Има над 180 научни публикации и съобщения. Разработва проблеми на военнополевата терапия и мирновременната патология в армията – вирусен хепатит, язвена болест, пневмонии и др.
Ген. проф. д-р Станко Петров умира през м. април 2005 г. в София.