Роден е на 14 октомври 1846 г. в гр. Вълчедръм. Учи в Лом при Кръстьо Пишурка и в Рилския манастир при Неофит Рилски /1963/. През 1867-71 г. завършва Военното медицинско училище в Цариград. От 1873 г. до 1875 г. посещава Белградската класическа гимназия и Философския факултет на Белградския университет. Завръща се в България и учителства в Лом. Заради укриване на ботеви четници и хвърлен в затвора. След освобождението е депутат в Учредителното народно събрание и съдия в Лом, Силистра, Русе и Видин /1879-1882/. От 1883 г. до 1893 г. е учител в Лом и Русе, след което до 1897 г. е директор на Народната библиотека в София. Учителства в София и е основател и пръв директор на Етнографския музей /1904-1908/. След 1909 г. се оттегля от обществения живот, а през 1921 г. приема духовен сан.

Димитър Маринов се занимава с книжовна дейност след 1870 г., като отпечатва статии, прави преводи и осъществява събирателска дейност, свързана с народния бит, история, творчество и културни традиции. Първите му публикации са в периодичния печат, докато през 1887 г. издава първата история на българската литература, написана от български автор. Особено ценен документ за Видин и Видинско е публикацията му в СбНУ, кн. 2, 1890 г., стр. 78-102 „Политически движения и въстания в Западна България /Видинско, Ломско, Белоградчишко и Берковско/.

Автор е на десетки трудове, сред които по-значими са – „История на българската литература“ /1887/, „Жива старина. Етнографско /фолклорно/ изучаване на Варненско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско и Врачанско“ /в 7 книжки/ /1891-1914/, „Как е създадена българската екзархия“ /1898/, „Евтимий, патриарх Търновски“ /1900/, „Стефан Стамболов в новейшата ни история. Летописни спомени и очерки“ /1909/ и др.

Умира на 10 януари 1940 г. в Рилския манастир.