Чл.кор.проф.д-р Александър Василев Лилов,дфн

/1933 – 2013/
Роден е на 31 август 1933г. в с.Граничак, общ.Белоградчик с името Александър Василев Петровски. Произхожда от средно селско семейство. Средното си образование завършва в Белоградчишката гимназия, а висше през 1962г. в СУ”Кл.Охридски”, специалност „българска филология”. През 1951г. започва работа като зав.отдел „Учащи“ в Околийския комитет на Комсомола в Белоградчик. През периода 1953-56г. преминава на работа в ОК на ДКМС-Враца. От 1956г. до 1958г. отбива редовната си военна служба в БНА. През 1959г. започва работа като първи секретар на Околийския комитет на Комсомола в Белоградчик, а след създаването на окръзите в ОК на ДКМС – Видин, където е избран за І-ви секретар. От 1960г. е на работа в ЦК на Комсомола като зав.отдел „Учаща младеж“. През 1962г. е избран за член на Бюрото, а от 1963г. до 1966г. е секретар на ЦК на ДКМС. В края на 1966г. записва аспирантура в АОН-Москва. През 1969г. преминава на работа в ЦК на БКП като зав.отдел „Пропаганда и агитация“ . Същата година завършва специалността „Естетика и теория на изкуството” и аспирантурата си в АОН на ЦК на КПСС и получава научна степен „кандидат на филологическите науки”. От 1970г. завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. От 1985г. е член-кореспондент на БАН. Специализирал е в Лондон.
Александър Лилов е народен представител от БКП в 4-то, 6-то, 7-то, 8-то и 9-то народни събрания, както и в 7-то Велико народно събрание и в 36-то, 37-то и 38-то народни събрания от листата на Българската социалистическа партия. В три от мандатите си е народен представител от Видинския избирателен район.
От 1971г. е в ръководството на БКП, а от 13 юли 1972г. е секретар на ЦК на партията по идеологическите въпроси. От 3 юли 1974 до 28 септември 1983г. е член на Политбюро, а от 1976 до 1983 и член на Държавния съвет на НРБ. Считан е за вторият по влияние партиен ръководител и най-възможният наследник на Тодор Живков.
През 1983г. Александър Лилов е отстранен от партийните и държавни постове след остра критика от Тодор Живков с формулировката – „отдалеченост от реалния живот и липса на интерес към икономическите проблеми.” Същата година поема ръководството на Института за съвременни социални теории в София.
Връща се на политическата сцена на 8 декември 1989г., когато е избран отново в ръководството на ЦК на БКП. От 1990 до 1991г. е първият Председател на преименуваната по негова инициатива БСП и до смъртта си през 2013г. е неизменно член на нейния Висш съвет. От 1993г. е ръководител на Центъра за стратегически проучвания към БСП и гл.редактор на списание „Понеделник”. Негови са идеята, теорията и първите стъпки за преминаване на партията към курса на демократичния социализъм и под негова редакция е първата в новата история на България програма на БСП „Нови времена, нова България, нова БСП” , поради което, с основание, е считан за „Стратег”на партията. Негова е и пророческата мисъл „Бъдещето на социализма е в социализма на бъдещето“.
В научната си дейност работи върху философията на изкуството, проблемите на идеологическата дейност на партиите, борбата между двете световни системи и обществените и международни отношения.
Авторската и творческата му дейност включват изданията – „Критика на съвременните буржоазни теории за природата на изкуството”(1971), „Към природата на художественото творчество” (1979), „Европа – да бъде или да не бъде”-сборник/съставител и автор/(1985), „Въображение и творчество”(1986), „Европа – диалог и сътрудничество”- сборник(1988), „Философско-теоретически проблеми на ядрената война”(1989), „Диалогът на цивилизациите. Световният и българският преход”(2004), „Информационната епоха“. Съчинение в три тома. Том първи: “Цивилизациите”(2006), Том втори: „Световният и българският преход” (2007), Том трети: „Информационното/ите/ общество/а/”(2008) и др.
Съпругата му Анна Лилова е професор по социология, преподавател в Югозападния университет.
Има дъщеря Десислава и син Явор.
Умира на 20 юли 2013г. в София.
По повод кончината му проф.Андрей Пантев споделя – „Лилов беше личност, която за минути те поразяваше с академизма си. Беше различен дори и тогава, когато беше временно потопен в едно безличие. Той имаше глобален поглед върху света. За мен той беше единственият, който не се паникьоса, не раболепничеше след промените и не казваше „Нямам нищо общо с тази работа“. Той, заедно със Стефан Продев, бяха хората, които не се скриваха зад чужди решения“.